Музиката на Моцарт се оказва много удобна за предпазване на музиканти от зараза по време на епидемия – изисква по-малък състав. Така на сцената на зала “България”, на 26 юли, музикантите от Софийската филхармония стояха на изискуемото разстояние един от друг, за да изпълнят кратка Моцартова програма – с Петия концерт за цигулка, К 219 и Симфония № 29, К 201. Своеобразната игра с ла мажорната тоналност бе проведена от големия български диригент Георги Димитров, а солист на концерта бе цигуларят Марио Хосен. В залата, наредени на шахматен принцип седяхме хора с маски. Интересно как ни виждаха музикантите от сцената – дали като съсредоточени в музиката слушатели или като персонажи от някакъв театър на маските и доколко гледката е била вдъхновяваща за тях, за да участват пълноценно в поредния диригентски прочит на великия текст. Впрочем това не беше пореден диригентски прочит. Бе по-скоро прочит-откровение, който може да ни подари извънреден музикант, какъвто е Димитров. Млади лица се открояваха на концертния подиум, с не толкова значим опит с музиката на Моцарт, предполагам. На подиума, обаче стоеше диригент, чийто опит и познания гарантираха реализацията на познанието за стила, който макар и с вековна давност все още се явява препъни камък в много наши ансамблови формации. Липсата на традиция и добър, верен опит в тази област, на професионални знания и ансамблова техника на изпълнение на фразата в нейните детайли като линия, щрих, специфично звукопроизводство с дозирано вибрато и т.н. за съжаление все още се чува – и в редица ансамбли, и у много, щедро рекламирани, солисти.
Солистът на Петия цигулков концерт Марио Хосен, чието име върви редовно по медиите с определенията “българският Паганини” и “най-добрия изпълнител на Паганини в света” е много сръчен инструментално музикант. Въздейства на публиката си именно с това свое качество, което естествено не е за подценяване. Но в музиката освен скорост и пасажи важни предпоставки са и звукът, съответстващ на определен адекватен подход към даден стил, на култура и дисциплина във фразирането и, разбира се, вкус и афинитет към изработването на модел в интерпретацията на даден композитор. Не съм съгласна с неговата визия за стила Моцарт, която изключва доста от гореизброеното и сякаш има за цел да покаже преди всичко фигурата на солиста-виртуоз за сметка на съвместния с оркестъра акт на прозрения в стила Моцарт. Имаше абсолютния шанс за това, ако се беше вслушал по-активно във всичко, което диригентът му предложи като партньорство. Разбира се въпросът не е само във вслушването, но и в умението да се постигне спецификата на звукоизвличане и на фразиране. Моцартовият виртуозитет изисква елегантна ювелирност в пасажната артикулация, в щриховката, своеобразна дисциплина във вибратото и в динамиката, чието провеждане не търпи романтични изблици, в пластичност във фразата, която в неговото изпълнение можах да открия на моменти, с добронамерено усилие, във втората част на творбата. При това този тип художествена мярка, пак ще подчертая, се излъчваше от партниращия оркестър и контрастът от двата подхода към музикалния текст артикулира още повече стиловите препятствия в соловата изява на Хосен.
За сметка на това диригентският прочит на симфонията бе христоматийно законодателен за стила. Не херметизиран, а гъвкав, отворен към съвременния звуков промисъл, предлагащ лични прозрения за развитието на интерпретацията на музикалния текст. Прочит, който озарява със светлина и изящество съвършеното музикално слово, превърнал камерния състав (щрайх с два обоя и две корни) в инструмент, способен да постигне елегантността и светлината на звука, въображението на фразата, диханието на структурата – които 18-годишният композитор вече владее великолепно, за да ги вложи в изключителната 29-а симфония, създадена в залцбургските му години. С брилянтна артикулация, с балансирана звучност, в която обои и корни оцветяваха с деликатното си включване музикалната форма. Музиката течеше с онази необходима естественост, присъща на създадено от природата творение. Мъдрост и смирение пред вечното излъчваше художественият прочит на Георги Димитров. Още с началния простичък тих разказ прикова вниманието с изтънченото провеждане на темата в спокойното темпо на споделено откровение. Развитието до тутти-кулминацията бе маркирано от чудесно артикулиран щрих и благородна сдържаност в силните динамики с впечатляващ лаконизъм във формулирането на всяко изречение. Втората част бе изваяна с нежност, с изящен щрих, с пастелно оцветяване в тематичната игра между щрайх и духови, с впечатляващ завършек през красивия глас на обоя, обагрен от корните и допълнен от щрайха. Трудно постижима е тази простота, малцина могат да я сътворят. Различната енергия на краткия менует-реплика внесе изяществото на изискания контраст, продължи в триото с ясна идея за развитието на формата с някои детайлни “пипвания” в звука на репризата, които подготвиха великолепно финалната четвърта част. Тя премина на един дъх, в линията на латентна бравурност, с елегантно удържана енергия в “играта” на танцовост, с интригуваща спонтанна театралност, вградена в характера на Моцартовия симфонизъм. Бе вдъхновено и безкомпромисно, озарено приключение с Моцарт за всеки в залата, който го преживя като спасителен шанс да се изтръгне от капаните на всекидневието.